За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов


 

ИВАН ВАЗОВ - РАЗКАЗИ

ХРИСТИЯНСКАТА ИДЕЯ НА ИЗКУПЛЕНИЕТО ВЪВ ВАЗОВИЯ РАЗКАЗ
„ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА”

 

В сравнително ограниченото пространство на селището, където живее героят дядо Йоцо от едноименния следосвобожденски разказ на Иван Вазов („едно затънтено планинско, от няколко кошари селце, загнездено в един висок усоен валог на Стара планина, под Искърската клисура”), всъщност има място за осъществяване на срещата между старото и новото време, между модела за света и модела на света, между видимото и фикционалното докосване до Божествения ред (като път за достигането му или за неговото възстановяване). Неслучайно творбата е поместена в сборника „Видено и чуто” (1901 година). Посланията са колкото текстови (чрез разказ за и диалог на героя със съселяните му и със света), толкова и подтекстови (чрез символно-метафоричната образност на произведението).

Още началото на творбата води към двата повествователни пласта (дискриптивен и наративен) в текста. От едната страна са „нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството”, а от другата - „живите, които гледаме”. На граничното пространство между тях стои героят: „осемдесет и четири годишният старец дядо Йоцо... прост, но събуден старец... белобрад старец... с наведена беловласа глава”. Постепенното изграждане на портрета чрез напластяването на нови детайли води недвусмислено към символния бял цвят на праведността на изкупените вярващи. Затова той има право да се изкачи (и да остане завинаги) на скалата (метафора на боговдъхновения водач, превърнат в средство за благословение на другите и медиатор за изпълнение на Божия план за изкупление).

Едва ли слепият герой си дава сметка за Божествената мисия, която осъществява чрез явната си загриженост за „българското”. Но на фона на заобикалящата го нищета (физическа и духовна) той изпъква с вътрешните си сетива. Многократните повторения на метафоричния образ на „очи” („очите”) издава желанията, намеренията и надеждите на човека да се извиси над очевидното, за да достигне до хармоничния свят на праведника. От една страна, той живее в същото това откъснато от света ограничено пространство, в което са ситуирани и съселяните му: „В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше; даскал нямаше, защото нямаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква: стражар не стоеше, защото нямаше община, а зимата със снеговете си и каловете си спираше съвсем през седем месеца и така мъчното им съобщение със света...” От друга - героят се извисява над калта (не само уличната, но и над тази, за която се споменава с гордост: „Денковата къща - едничката В селцето по-прилична, на две ниски катчета, измазана с кал, с прозорчета, от които даже едното със стъкло, с тесни стълбици отвън”). В случая безнадеждността и отчаянието като метафорични знаци на неафиширания грях на зрящите кореспондира със стремежа към преодоляване на съществуващото чувство за неуютност посредством съвършеното число „седем” („седем месеца”). Пътят на дядо Йоцо не е и не може да бъде същия като този на неговите съселяни заради стремежа към светлината (която видимо е изгубена, но съществува у него като потребност) и заради желанието му да се изкачи на високата скала в планината, където се вият орли. Така изкуплението на неизвършения грях се омекотява от мисълта за съдния ден, идващ за човека тогава, когато е най-близо в мислите си до Бога (в случая: „Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България...”).

Експликацията на всеки символно-метафоричен или метонимичен образ във Вазовия разказ „Дядо Йоцо гледа” носи разнородни възможности за навлизане в живота - повторителен и изненадващ, привидно познат и действително нов като битие и философия. Сънят (като метафоричен образ на духовната леност, в която се намират „останалите живи”) влиза в конфликт с нравственото „възкресение” на човека, който не желае да остане равнодушен към „чудесиите на свободата” (към „българското”, към „свободна България”). Неслучайно този герой седи „на сянка под клоните на кривите церове”. Преходността на видимия свят се сблъсква с упованието в Божията справедливост, която не може да го остави сам и неудовлетворен в края на несретния му живот: „Да бе имал зрение, той би хвръкнал като орел...”
„Анджак сега ми трябваха очите!” - мислеше си той горчиво.
Да види свободната България - това беше неотстъпната му мисъл.”

Двупосочността на движението в разказа (привидно спрелият живот и усилено ра-ботещата мисъл на главния герой) е отправната точка към осмисляне на пространствено-темпоралните параметри на промяната (извън и вътре в човека, в селцето, в държавата). „Пътуването” е предимно отвън навътре („селце” - „бедни хижи” - „кръчмата” - „къща...”с прозорчета” -”вратня” - „по двора” - „на сянка под клоните”), но и навън (към „планината”, „Искърската клисура”, „при скалата” - до „железния път”). Сам по себе си пътят е непрестанно движение, посока, промяна, цел и смисъл на човешкия живот. Упоритото настъпление към непокорените до вчера пространства бележи новите хоризонти на мисълта - чрез отрицание на миналото („черното минало”, „тъмен рой”, „в мрака”, „дълга робска нощ”, „мрак”, „тъмна нощ”, „тъмния живот”, „тъмните умове”, „тъмни хора”). Но тръгването напред е „светлина” („възкресение”, „бял свят”, „белия божи свят”, „светлината”, „светеше”, „ясна звезда”, „слънце”, „изгрява”, „осветява”). Между тях стоят „гробовете” на близките и загърбените вече „червени фесове” на поробителите, „зелените планини” и белите студове. Така цветовата гама се движи от черното през бялото до зеленото и червеното. А в завоюваното пространство стоят „околийският началник”, „едничкият войник от селцето” и „българската железница”.

Точно три са „чудесиите”, които карат слепия старец да се „докосне” до „свободна България”. Чрез градацията на психологическите му състояния се внушава представата за богатството на неговото въображение и за благодарността към всички, които му помагат да достигне до изкупление на робските „грехове”: „Удиви се старецът. Смая се... Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение... да се чуди и мае човек... Сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му... Той си отри с ръка очите, защото се просълзиха.” Като че ли всичко вече може да се подреди и животът придобива нов смисъл.

Дълбоката радост от срещата със „свободния живот”, който би могъл да подпомогне осъществяването на прогреса, е повече предтекст за създаването на разказа „Дядо Йоцо гледа”, отколкото действителен подтик за написването му. По-силна е болката на писателя, породена от мисълта, че идеалите са погубени и истинската свобода едва ли ще дойде. Това, разбира се, не обезсмисля порива на главния герой Към „българското” Като фикция и реалност в един меркантилен свят, оставащ скрит за сетивата му. Точно чисти личности като него биха могли да се нагърбят с непосилното бреме на изкуплението: „Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам.”

Несъответствието между естетическия идеал на разказвача и същността на следосвобожденската епоха се усеща и от начина, по който представя течението на живота „в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света”. Естественият ход на изобразените „събития” следва хронологически в отделните епизоди, придаващи композиционна цикличност на разваза (въпреки че причинно-следствената връзка не е ясно изразена). По-важно е публицистичното авторово отношение към героите и случките. „Коментарът” внушава категорично и недвусмислено патриотичната идея на повествователя, родееща се с демократичния възглед на белетриста за правото на личността свободно да изразява радостта си от живота и неговите постижения.

Избраните фолклорни словосъчетания в началото и в края на отделните абзаци (или части от разказа) доказват необходимостта от постоянното връщане към началото („Когато”, „Имаше обаче”, „Но”, „Тогава”, „Настана”, „Един път”, „Пристигна”, „После”, „Освен тоя случай”, „Й времето минаваше”, „Дълго време”, „Това се случи обаче”, „Оттогава”, „От заран до вечер”, „Заранта”). Времевата ориентация на познатите конструкции насочва мисълта на възприемателя към кръговратите в природата и в човешкия живот и показват връзката на индивида с Божествения ред, изискващ изкупление на всяка грешка по пътя към свободата.

Но творецът подчинява християнския мотив за изкуплението на патриотичната идея за поруганите идеали в следосвобожденската действителност. Точно този критичен момент остава скрит за ентусиазирания герой в разказа „Дядо Йоцо гледа” и така се стига до разминаването между видяното наяве и мисленото. Дядо Йоцо в максимална степен въплъщава чувствата, мислите и морала на предосвобожденския българин - а пред него Иван Вазов благоговее. Като човек, роден и живял в робство, той е готов да приеме свободата под каквато и да е форма и така отправя визиите на възприемателя към пътя на Мойсей в пустинята (видял Обетованата земя, той всъщност никога няма да я познае, понеже няма да стъпи на нея). Изправен на скалата този герой „всеки ден”, „от заран до вечер”, „все на същия час” осъществява водаческата си мисия - без да влага в поведението си никакъв страничен смисъл. Чрез неговото поведение, всъщност, писателят има възможност да покаже типичните явления на епохата: „Слепотата и умствената му незлобивост бяха запазили като с броня душата, му от разочарованията на тъмните й страни, които разочарования изпитваме ние, окатите...
Честит слепец!”

Този възрожденец остава свързан по дух с отминалата епоха и точно заради това 6 неговите очи новото има конкретни, а не абстрактни измерения. Като езически пророк, незрящият вижда по-далеч и неопорочените от житейските дребни грижи негови помисли го издигат над всички „окати”. Вътрешният му възторг от очакваната свобода не се влияе от факта, че за останалите тя тотално се разминава с желаното. На бездействието се противопоставя действената природа на човека, готов да си намери сам място, в което да се чувства сигурно и уютно („на скалата”, сред „зелените планини”, над „Искърската клисура”, срещу „железния път”). Изборът е лично негов, свободен, въздействащ („Не бе, дядо Йоцо гледа...”). Неговото „посвещаване” в тайнството на „българското” става посредством другите (околийския началник, войника, строителите на железницата) - но в действителност като че ли само той е озарен от Божествения промисъл за необходимостта от изкупление на греха, извършен от „окатите” (да имат - и да не оценяват свободата). Неговата „жертва” всъщност е желана и необходима, но отминаването с безразличие край ликуващата му душа удвоява греха на „нас, живите”.

Бавните темпове, с които навлиза „българското” в живота и бита на обикновения човек от народа, визират едно явление, нямащо нищо общо с духовното благородство на дядо Йоцо. Застанал високо над дребнавите грижи и дребнотемието, той носи в душата си озарението от мисълта за най-важната промяна: „И войсжи, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!... българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!”

В известен смисъл дядо Йоцо може да се приеме като „граничен” герой (и във времеви, и в пространствения смисъл на понятието). Ако се обърне внимание повече на неговата нравственост, отличаваща го от „окатите” - ще се добие едностранчива представа за душевния му строй. По-важно е да се види той на фона на „всекидневния живот”: „Все същите хора, със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата; същите селски крамоли, същите борби с нуждите и с природата.” Дори след заминаването на околийския началник картината като че ли не се променя: „Освен тоя случай всичко друго си беше, както и по-напред; той пак срещаше в кръчмата същите селяни, слушаше същите крамоли и глъчки. Животът наоколо продължаваше да шуми еднакъв със своите неволи, трудове, дребни борби, без сам да вземе в тях участие, чужди за него и чужденец за тях.”

Съзнателното акцентуване на повторението „същия” в изградените върху амплификация на съществителни имена изречения дообогатява вътрешния смисъл на пътя - самостоятелен и различен - избран съвсем съзнателно от незрящия („Та те имат очи: трябваше да бъдат честити!”).

Вертикалното пространство на разказа „Дядо Йоцо гледа” също не е единно. То е „долу” („слушаше как долу шуми Искърът, мислейки, че той пътува отдалеко и е видял много по-големи работи”), тук („на сянка под клоните на кривите церове пред държавата му”, в „кръчмата”) и горе („някъде зад планините”, „при скалата”, „на канарата”, „из планината”). Кореспонденцията между пространството и времето се осъществява посредством деня („заранта”) и нощта („една вечер”), за да се стигне до естествения завършек на този темпорален кръговрат чрез смъртта на героя, намерен „заранта” от сина му, „поздравявайки нова България”. Напред, далеч в бъдещето е устремен вътрешният поглед на човека, изкупил горе на канарата греха на зрящите.

Вътрешните очи на героя докрая остават отворени за доброто в една бездейна епоха като упрек и към Вазовите съвременници, и към бъдещите (днешните) му потомци. И недвусмисленото послание на твореца е отправено към хората, които са длъжни да намерят значим идеал и във времена на стагнация. Авторът е убеден, че до големите истини за живота се достига по пътя на духовните търсения на човека с верни критерии. Затова не са за подценяване хората, които интуитивно достигат до идеята за необходимостта от изкупление на чуждата вина чрез дейно (или поне съпричастно) творене на добро; чрез възторжена оценка на направеното (колкото и малко да е то); чрез съхраняване на нравствените ценности в обкръжението на лишените от сетива за светлината в живота хора.