За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов


 

ИВАН ВАЗОВ - „ПОД ИГОТО“

НАЙ-БЪЛГАРСКАТА КНИГА

 

Тази „най-българска книга” е своеобразна „енциклопедия на народния живот”, „монументална фреска” от края на робството, частица от нашето народностно съзнание, от историята и настоящето ни, от това, което наричаме България. А героите й - наши неизменни спътници. Затова приемаме „Под игото” за „национален роман”, както във Франция приемат „Парижката Света Богородица” на Виктор Юго, а в Русия - „Война и мир” на Лев Толстой.

При все по-често срещаните разнопосочни оценки, особено от последните години, романът не губи от своето обаяние. Нищо не е в състояние да наруши дълбоко емоционалната ни връзка с целия онзи свят, изобразен от Вазов пластично, прочувствено, обективно и в същото време пристрастно.

Вазов пише „Под игото” в изгнание и сам признава за онези дни: „Прокуден от България в 1887 г., аз прекарах около една година в Одеса. Много скръб, много мъки изпитах там по изгубеното Отечество. Умът ми, сърцето ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми Вдъхновението да напиша тоя роман и аз задишах пак въздуха на България. Хиляди спомени оживяха, хиляди картини, ярки и хубави, плениха моя умствен поглед, картини от бурния живот на Отечеството през Априлското въстание. О, видения, как услаждахте душата ми! О, съдбоносни дни, какви трепети пробуждахте в нея! Аз забравих мъките на изгнанието. Аз бях честит, къпейки се във вълните на скъпите и незабравими спомени: те ме въодушевяваха, те ми дадоха нов полет и нова младост на музата ми - и от бедната стаичка на отстранената одеска улица книгата ми обиколи цяла България, мина границите й и префуча из Европа. И аз благославям сега това изгнание.” Следвайки утвърдената класическа романна традиция на XIX век, писателят я налага и в нашата литература. Най-значимите романи като „Железният светилник” на Димитър Талев и „Тютюн” на Димитър Димов следват също тази линия, естествено оцветена с нови, художествено наративни търсения. Пространното епическо повествование на „Под игото” огледално отразява панорамата на времето като дух, нрави, индивидуална и обществена психологическа еволюция. Нищо, че ситуационно действието е затворено в един сравнително малък регион - той фокусира в образи, сцени и събития съдбата на цялата страна. Споменните картини от битовото всекидневие са издигнати до върховете на национално значимото. В Бяла Черква всеки ще познае родния град на Вазов. Още повече, това е точният превод на турското название на Сопот - Акча Клисе. Романът „Под игото” е своеобразно продължение на повестта „Чичовци” (1885 г.). Отново срещаме някои от познатите ни герои - Мичо Бейзадето с фанатичната му любов към Русия, господин Фратю с екзалтираните възгласи на френски. Но ако в повестта си Вазов преди всичко търси отражението на великото в смешното, в романа и в най-дребното открива великото, това, което очертава лицето на епохата в нейните най-патетични пориви, но и в най-трагичния й крах.

Въпросът за жанровата специфика на „Под игото” винаги е провокирал различни, но близки отговори: „епопея”, „исторически роман” (въпреки че героите не са исторически личности, явява се само Каблешков и то съвсем епизодично). „битово исторически”, защото цялото многопосочно повествование се опира на бита. За Вазов бит е извънредно широко понятие - обхваща веществената среда като обкръжение, обществения живот, празниците и делниците, общата атмосфера, променящото се във времето настроение, изявите на героите.

Чрез пространното изображение на оградения с високи дувари домашен свят писателят наблиза в големите проблеми на бремето, така както по-късно ще направи и Талев в „Железният светилник”. Традицията, която налага Вазов с „Под игото”, е твърде многопосочна и някак законодателна в разбоя на българския роман. Първият български романист издига бита в духовна категория и в личното вълнение на героите рефлектира най-значимо националното. Пластично сетивното възпроизвеждане на един конкретно определен исторически период допринася за осезаемото усещане на самото време. Ежедневието е средство за характеристика и на отделната личност, и на нейната принадлежност към определена обществена среда, класа, прослойка. За Вазов битът е всичко. Точно детайлизираното му изображение създава пределно интимното дихание, което насища повествованието с емоционална топлота. Тя се чувства от първата картина - незабравимата вечеря у чорбаджи Марко, изпълва атмосферата на театралното представление на „Геновева”, допълва празника на Свети свети Кирил и Методий, изпита в училището, както тлъката в Алтъново, клюките в метоха и споровете в Ганковото кафене. Това е една нескончаема верига от битови сцени.

Твърде разнородна е чисто художествената им специфика: едни са познати в своята обикновеност и най-обща повторимост, но в романа те са ярко колоритни като белетристична интерпретация (в дома на чорбаджи Марко, у чорбаджи Юрдан, в Ганковото кафене); други са случайни и сензационни (появата на Кралича в самото начало на романа, бягството му от Диарбекир, убийството на Топал Хасан и Емексиз Пехливан, немият свидетел Мунчо). Това са все натрупващи се случайности, които следват една след друга и създават напрегнатата динамика на действието, характерна за целия роман. Подобно стечение на чисти случайности, които играят важна роля в развоя на сюжета, наблюдаваме на редица места в романа. Точно когато Огнянов е в Алтъново, пристигат заптиетата, намират камата на Петър Овчаров и т. н. Пристрастието на Вазов към случайността и сензацията влияе върху маниера на композиране - главите прекъсват на най-интригуващото място, а това подклажда напрегнатия, определено драматичен поток на повествованието, въпреки че основната сюжетна линия следва историческата хронология - подготовката, избухването и разгрома на въстанието. За Вазов случайността не е другата страна на битието; тя е част от него. Тя е фабулно непредвидимо стечение на обстоятелствата или действия на героите, провокирани ситуационно. Извън епичната събитийност случайността не съществува. Екстраординерната, често определено романтична ситуираност, струпването на случайности кореспондират с прозата на Евгени Сю и Виктор Юго. Пиететът на Вазов към Юго не е само адмирация, но и видимо художествено влияние от сюжетната случайност до морализаторството.

В „Под игото” до голяма степен случайността произтича от своеобразието на възрожденската действителност и в този смисъл носи известна историчност. Взето изолирано, всяко едно събитие е плод на авторското въображение; Всички заедно - физиономична черта от лицето на онези години. Затова случайността играе толкова функционална фабулна роля. Ако случайността е „равноправна логика на самия живот”, то в определени обществени периоди тя придобива по-изключителен характер, кореспондиращ с „темперамента” им. Изразявайки своята концепция за национално хуманистичните тенденции на Българското възраждане, Вазов вплита сюжетно в творбите си, най-пространно изразено в „Под игото”, кардиналното им движение в народното съзнание и търси конкретните изяви на концепцията си в поведението на литературния персонаж. В „Под игото” двете категории - случайност и историчност - се сближават в еднопосочна връзка - историчността до известна степен провокира случайността и в житейски, и в художествен план.

Чисто белетристичната линия отразява преди всичко външно видимия ход на Живота със заложените в него големи проблеми. Полето на идеите на Вазов е размисловият есеизъм, например разсъжденията в „Силистра Йолу” за психологията на поробените: „Един народ поробен... никога не се самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели.” „Пиянството на един народ” е Вазовата оценка на събитията, на възрожденския личностен порив и оформеното национално самочувствие. Случайността играе фабулно конструктивна, дори композиционна роля, но в многобройните авторски отстъпления изцяло липсва. Там съвсем директно звучат истини, които авторът не е вместил в сюжетните рамки на произведението или, ако е инсценирал, то тук синтезирано ги обобщава, както например възрожденската жизненост, действено детайлизирана в битовите сцени, особено в кръга на семейството. Емоционално размисловите преходи отразяват богатството на един творчески дух, изцяло потопен в настоящето и миналото на България. Тук Вазов е импулсивен, патриотичен и актуален и разтърсван от националното битие в празника и в драмата, познат и непознат, лиричен, артистичен и публицистичен. Въпросите преминават един в друг, застъпват се; емоционалните приливи и отливи - също, и вечното граничи със злободневното. Авторските есеистични отстъпления и в прозата, и в поезията („Левски” - славослова на бесилото) са изблик на отзивчив творчески темперамент, които в живота Вазов не проявява така открито. Те, заедно с ред други стилови особености, отреждат на писателя място на самостоятелен извънсюжетен герой сред неизброимия низ събития и многобройния литературен персонаж. Но не в равнопоставеност. Точно размисловият есеизъм най-отчетливо определя дистанцията във взаимоотношенията автор-герои. В „Пиянството на един народ” гласът на самия белетрист, неподправен и свободен от всякакви съображения, дори от напора на собствения си белетристичен талант надскача сюжетните рамки, за да бъде чут ясно, недвусмислено и еднозначно категорично. Защото Вазов не е само обективен повествовател, той е и съдник със свое мерило за хора, нрави, събития, със свое самосъзнание на наставник и с явен стремеж за духовно въздействие върху читателя. Затова интонацията на тази есеистично обособена извънфабулна глава е съвършено различна от „тембъра” на повествователното ниво. „Пиянството на един народ” е лирико-есеистично и публицистично обобщение на цялостния организационен и духовен процес, който довежда до въстанието. Това е гласът на Вазов, неговият поглед и оценка на събитията, не на белетриста, а на живия свидетел, който ще определи случилото се като „умствено опиянение”, последвано от „чудовищен крах на най-светлите надежди”. С пристрастна интензивност се застъпват поредица въпросителни, наследствен белег на литературата ни отпреди Освобождението (Каравелов) и от края на XIX век. „Пиянството на един народ” е свободно, дори произволно вместена в романната тъкан размислово-емоционална кулминация, която би могла да съществува и като самостоятелна миниатюра, най-спонтанно и най-синтезирано творческо саморазкритие.

В „Под игото”, а и в цялата Вазова проза, наблюдаваме характерен стилистически контрапункт: вкус към сюжетната случайност и константност в размисловия есеизъм. Те са твърде неравностойни като текстов обем, но напълно достатъчни, за да обособят две художествени нива: епично повествование, плътна, детайлизирана белетристичност и от друга страна, пристрастно темпераментна открита авторска самоизява, квинтесенция на Базовата позиция.

В някои случаи те се разминават. Директното обобщение на писателя за чорбаджиите: „Даже чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им...”, противоречи на ярките портрети в романа на представители на тази „жигосана маса” - Юрдан Диамандиев, Кириак Стефчов.

Когато Вазов пише „Под игото”, вече е издал „Немили-недраги” и „Чичовци”. Двете водещи стилистически линии в повестите - битово комичното и героично трагическото - се обединяват в сложното полифонично звучене на романа. Вазов създава широко пъстроцветно платно на народния живот, пренаселено с художествено живи човешки образи. Всеки от тях е с неповторим колорит. Разкриват съдбата на героите, а самите те са със строго индивидуален анфас и профил. Поредицата ярки портрети очертават многообразието на българския Живот от епохата - в града и В селото. В заплетените взаимоотношения между героите рефлектират сблъсъците между отделните прослойки. Така обществото в романа се явява като един многолик вътрешно конфликтен жив организъм, който непрекъснато се движи, действа, търси, коментира, съзаклятничи, доносничи, ликува. В този широк, но фактически твърде малък свят не може да съществува изолация. Допирните точки между литературните персонажи непрекъснато се подновяват на различни нива. Дейците на революцията Огнянов и Соколов, а до тях Рада Госпожина, и другият полюс - чорбаджи Юрдан и кириак Стефчов, са откроени враждебно контрастиращи. И в най-личните връзки се стаява отзвук от общото брожение на духовете. В това пъстро общество на ярки, обрисувани със забележителна пластика личности - чорбаджи Марко, кака Гинка, Мичо Бейзадето, Колчо Слепеца, Боримечката, всеки има свое място в градиращото напрежение. Вазов постепенно води повествованието към момента. Когато индивидът трябва да реши за себе си и за другите къде е и с кого е. Любов и интриги, душевни драми, колебания и вълнения тласкат героите към съдбовно самоопределение. Отношението към централното събитие на епохата - въстанието - е вътрешно обединително или разграничително звено между отделните групи. Разделението отдавна Вече не е на селяни и граждани. То е отношение Към Бойчо Огнянов, олицетворил въстанието в личния си живот. Трагичното и героичното, романтичното и делничното, възвисеното и низкото, цялостното поведение на персонажите се оценява в една посока - мястото на човека в подготовката на въстанието.

Централни, по-епизодични и съвсем случайни лица се сблъскват и разминават по страниците на романа в сложния поток на необхватния живот, чийто ритъм видимо се е ускорил. Ако сравним течението на времето В „Чичовци” и „Под игото”, ясно усещаме динамизирането му от събития, от междуличностни сблъсъци, но и от вътрешнопсихологически конфликти. Например, само в една сцена, твърде лаконично, без излишна обстоятелственост и обяснения Вазов навлиза в противоречивите душевни приливи и отливи при чорбаджи Марко, явно най-любимия герой, защото в него писателят вижда своя баща: „Нека баре те да останат настрана, да стоят вън от тая къща, дето и аз затънах”; „Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите... Базиргяни ли съм ги народил... Не, по-добре нека стоят настрана.” Следва откритието в килера („цяла оръжейница”) и душевната борба намира своето разрешение: „Лудите, лудите - те да са живи!...” Веднага следва препратката към съвсем директната оценка в „Пиянството на един народ”: „сюблимно безумство”. Сцената завършва лаконично внушително: „Той се молеше за България!...”

В средата на остро разграничените враждебни лагери Вазов открива човешки личностното, индивидуалното у всеки свой герой: идеализма, дори аскетизма на Огнянов; жизнелюбивата волност на „градския лекар” Соколов, ексцентричен в приятелството си с мечката Клеопатра; саможивостта на Кандов с неговите чужди, невъзприети от другите идеи... А при утвърденото понятие чорбаджия са потърсени и спецификата в характерите, и различията към големия съдбовен въпрос - свободата: чорбаджиите Марко и Юрдан са антиподи във всяко едно отношение.

Вазов най-съзнателно се разграничава от преситената с ужаси предосвобожденска литература. Той налага и утвърждава непознати за прозата ни стилови особености. От „Немили-недраги” и особено от „Чичовци” хумористичната линия прелива в „Под игото”. И тук хуморът е плод на обстоятелствата, на единичната реплика, на черта от характера. В забавните сцени рефлектира ведрата възрожденска атмосфера. Примерите са много: представлението на „Геновева” с превода и обяснението на Дамянчо Григорът: пияният Безпортев, който пред очите на хората яхва турчина: „Хай да пътуваме за Мека заедно... чакай да те яхна. Ти си яхал хилядо години българите!...” и т. н. Отразено е пъстрото многообразие на Живота, в Което Веселото и Комичното се сплитат с героичното, трагичното и сериозното. Изобразено е битието на народ под робство, но народ, който предчувства близката свобода, затова има и друго самочувствие. В динамичния ход на белетристичното действие непознат дотогава духовен устрем подсилва вродената жизненост на личността.

Повествованието се разгръща в условията на ежедневие, пронизано от романтичен дух. Той е стаен в самия исторически момент, в „пиянството на един народ”. В екзалтацията при подготовката на въстанието, в трогателната илюзия как черешовото топче ще победи вековната империя; илюзия, която на границата с горчивото умиление бързо прераства в трагедия. Но романтичното прозира и в безброй детайли при битовия план (мечката на доктор Соколов, особено връзката му с жената на бея; любовта на Лалка; предсказанието, че Турция ще падне...), а също и в образите на някои от героите - Огнянов, с резките емоционални преходи, с пълното самоотречение, въплътил „авантюристичния дух на епохата”, както го определят литературоведите. Романтичен е и странният „нихилизъм” на Кандов... В сюжетната линия, която следва историята, романтичното прелива в трагичното. Преплитането на различни стилистически пластове: битово хумористичен, романтичен, героичен, драматичен, трагичен, създава „многогласния” пулс на романа, твърде различен от доминиращия облик на възрожденската проза. Духовната жизненост, хуморът, ярко пластичното Възсъздаване на бита - това са първооткритията на Вазов за българската белетристика.

Писателят преработва „Под игото” почти непрекъснато, през целия си живот. Запазени са бройки от сборника за народни умотворения, наука и книжнина, където за първи път е публикуван романът. Върху този първи отпечатък Вазов е нанасял многобройни поправки - от стилистични и езикови до крупни съкращения. При второто издание отпадат цели пет глави.

„Под игото” е многолико пъстроцветен, конкретно български свят, който е зрим, дишащ, бликащ от живот, жужащ от човешки гласове, носен от бързея на дните, от обикновеното и великото. Романът е истинска епопея, в която национално съдбовният взрив - Априлското въстание - се оглежда в миговете на ежедневието, героиката и драмата.