За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов


 

ИВАН ВАЗОВ - „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“

ПОЕМАТА „КОЧО” ИЛИ „ЗАЩИТАТА НА ПЕРУЩИЦА” - ТРАГИЧНА ПОЕТИЧНА ВЪЗХВАЛА НА БЪЛГАРСКОТО ДУХОВНО БЕЗСМЪРТИЕ В „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ”

 

Апостолската смърт на Левски през 1873 г. не остава самотен, трагично изолиран акт на човешка саможертва в българската история. Само три години след националната загуба на великия син на България избухва Априлското въстание. Подвигът на Левски става пример за подражание. Хиляди българи намират смъртта си в дните на бунта. Особено трагична е съдбата на въстанала Перущица. Нейната защита е върховен миг на национално пробуждане. Духът на България, събран в колективната душевност на перущенци, избира свободата си. Предпочетена е смъртта пред робството. В инобитийните „прегръдки” на смъртта се оказват въстаналите перущенци, събрани в храма господен. Те жертват живота си за националноосвободителната кауза, но забрава обгръща паметта им след Освобождението. Защитниците на Перущица имат съдбата на всички „забравени”, пред чиято духовна памет се прекланя Иван Вазов в своята „Епопея на забравените”. Поетът написва одата „Кочо” или „Защитата на Перущица” - представителна творба в цикъла от 12-те трагични поеми на „Епопеята”.

Гордост и срам, величие и падение са емоционалните и нравствени полюси в контрастното изживяване на лиричния драматизъм, изповядан от поета в уводното четиристишие:

О, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея пълна с геройство и срам!

Художествената опозиция: „движенье славно” - „мрачно движенье”, въвежда мотива за забравата чрез характерния символен обем на мрака. Помръкнала е славата на героите. Дните на бунта - „движенье славно” - са вече „дни на паденье”. Забравата е тъмно „паденье” за националната памет. Славната епопея на „борба горда” е „срамно” незнание за съвременниците на Вазов, забравили героизма на загиналите. Духовната светлина на „движенье славно” гасне сред „мрака” на забравата. Тъмнина обгръща художественото пространство на епично разгърнатото поетично действие в одата „Защитата на Перущица”. Това е болката на Вазов, неговият срам от „тъмната” памет на поколенията. Символите на мрака изразяват емоционалния трепет в душата на поета. От тъмния емоционален обем на болката и личното раздвоение между „геройство и срам” се ражда светлото похвално слово на поета, възпяващ подвига на перущенци:

Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести,
които борбата в тез зидове сбра.
Участта си всякой вече я разбра.

Последна крепост за въстаналите е Божият храм - символ на вярата в човешкото достойнство. Смъртта е близка и реална за всички. „Деца”, „невести”, „въстаници бодри и бащи злочести” приемат съдбата си. Но не раздялата с живота вълнува събраните в храма, а защитата на българско име и родова чест. Нужна е духовна сила и вяра, за да посрещнат смъртта с неопетнено национално съзнание. Това е общото в трагичните предсмъртни усилия на перущенци. Те са единни в Жертвения порив на духа си:

Врагът от три деня наоколо
храма гърмеше отчаян.
Ни страх, ни измама, ни бой,
ни закани нямаха успех.
Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.

Страхът е надмогнат. Усещането за близка смърт мобилизира духовните устои на защитниците на Перущица. Вече няма какво да губят. Остава им единствено националната и родова чест, превърнала се в смисъл на живота им. И те го защитават достойно:

Борбата кипеше отвътре, отвън.
Във всичките очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
взимаха участье в последния бой.

Художественият контраст: „русите главички и белите власи”, изразява динамиката на нравствения подем в колективната душевност. Поколенията са обединени от висока цел - защита на националното достойнство. Затова и решението им за саможертва е общо: „във всичките очи пламтеше огън”. Изграден е колективният духовен образ на перущенци, еднакво силни пред смъртта:

И боят кипеше отвътре, отвън.
Много борци хладни спяха вечен сън,
и димът бе гъстък, и смъртта
не беше ни грозна, ни страшна,
и кръвта шуртеше из женските
гърди наместо млеко.

Страхът не съществува: „смъртта не беше ни грозна, ни страшна.” Чувствата, изпитвани от защитниците на Перущица в „последния бой”, са в някакъв странен, алогичен порядък. Емоционалната превъзбуда, обхванала всички, отнема сетивното усещане за болка. Духовното опиянение е вътрешният двигател на действията, които са несъвместими по дързост с реалната трагика на ситуацията. Обречените на смърт приемат с достойнство участта си и душите им ликуват. Това е върховият момент на човешките преживявания, когато робът пожелава свободата си, макар и платена със собствения живот:

Лудост бе пламнала във всяко око.
Старците търчаха с ярост на лице
и търсеха пушки с трепетни ръце.

Не само страхът, но и предателството е чуждо на събраните в храма. Заедно са пожелали да бъдат свободни, заедно ще посрещнат смъртта. Миговете на слабост се надмогват от общата воля за опазено с последни усилия човешко достойнство. Предателството се приема като срам за всички:

Битката утихна... разредя димът,
и някой глас чу се, че ехти в шумът:
...Ето царска сила, да се предадем!
...Една жена викна: „Чуйте! Срам!” и пушна
към войската царска и падна бездушна,
и гърмът разклати смаяний народ!

Смъртта е единственият достоен изход от трагичната безизходност на историческата ситуация. Човешките души „чуват” нейния гробовен „напев” в страшния вихър на „последния бой”, достигнал своята кулминация:

Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обфана тия души горди.
...И гърмежът почна, и боят със гнев
подзе своя страшен и гробен напев,
но йоще по-страшно и йоще по-гробно.

Всички защитници на Перущица, събрани в Божия храм, са докоснати от зловещия хладен вихър на смъртта. Душите им политат към вечността. И сякаш от най-скръбната дълбина на инобитието се изтръгва стонът на Вазов:

Перущице бледна, гняздо на герои, слава!
Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!

Душата на поета прелива от болка. Пред паметта на загиналите той поднася своя поетичен поклон и увенчава с „вечна слава” загиналите чеда на България. От „пепелта” на забравата Вазов възкресява спомена за трагичната смърт на перущенци. Единствена материална следа във времето е гробът на загиналите, защитили не само родния град, но и отечеството. Тяхното лобно място - храмът на Перущица - става символ на святата саможертва за национална свобода. С името на Перущица Вазов назовава „Вечната слава” на падналите за свободата на България. Дълбок поклон, изтръгнат от сърцето и душата на цял народ, поднася поетът на Перущица, написал с героизма на най-храбрите ново „светло слово” в историческия летопис на българската свобода:

Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Твоите чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас,
защото ти падна със падане ново
и в нашта исторья тури светло слово.

Трагичната саможертва на перущенци изравнява националния дух с общочовешките примери на безсмъртие. Това е достатъчно основание за Вазов да извиси духовния ръст на националната трагика над великите примери на героизъм и слаба в човешката история:

...защото ти - сетня - пример даде пръв
как да мре народа...
...и със голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни,
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.

В кулминационния миг на трагично величие, когато жертвеният дух на българина се издига високо над позната мяра за героизъм и слава („Картаген надмина, Спарта засрами”), Вазов осветява националната памет на поколенията със своето лично преклонение пред изключителния като човешка трагика саможертвен акт на Кочо - „простия чизмар”. Този обикновен българин, един от многото въстанали перущенци, се издига до епическата висота на национален герой, видял В смъртта единствената достойна защита на семейна и родова чест. „Простият чизмар” не може да понесе срама да бъде поругано човешкото му и национално достойнство от озверелия башибозук. За поробения, дръзнал да воюва за свобода, милост няма. Смъртта му е пре-допределена като в древен епос, но не от Бога, а от желанието му да бъде свободен. Разбунтувалият се роб е избрал съдбата си. Сам е определил ценностите В живота си - да бъде свободен, макар и мъртъв. Това е клетва пред родна земя, дом и семейство. А за Кочо - „простият чизмар” от Перущица - това е България, пред която клетвено обрича живота си, избира гибелта на цялото си семейство. Смъртта за свободния дух на родината е чест и слава за обикновения българин. Той става национална мяра за епичната трагика на предосвобожденската епоха. Най-светлият миг в нейния летопис е нечовешката дързост на Кочо пред лицето на смъртта. Той е епически красивият герой на Вазов от поемата „Защитата на Перущица”, неслучайно назована и „Кочо”:

Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен, отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
 - и рече: „Невясто! виж, настая сеч
и по-лошо нещо... Ти разбираш веч...
Искаш ли да умреш?”...

За да поискаш смъртта на най-близкия и скъп на сърцето човек, е нужна неистова сила на духа. Страшен е изборът на Кочо. Реторичният въпрос: „Искаш ли да умреш?”, не изисква отговор. Той е известен, отдавна предопределен от времето и от личния избор на въстаналите. Макар и алогичен, и несъвместим с християнския морал и представите за хуманност, отговорът е в душата. Думите са излишни. Духът е свободен и той избира смъртта. Робството е вече невъзможно битие за разбунтувалия се, усетил - дори и за миг - свободна душата си. Еднаква е съдбата на Кочо и жена му - „млада хубавица”. Те са обречени да бъдат свободни, макар и в инобитийното пространство на смъртта:

- И клетата майка, бледна, луда,
няма и без да завайка,
сложи си детето с трептящи ръце
и като го целуна в бялото челце,
застана и рече: „ То да е отзади! Удряй!”

Личната драма на Кочо е неизмерима по трагика. Отвъд болката и страданието е преживяното в душата на героя. Вазов притихва пред величието на човешкия дух, неосъзнато от защитника на Перущица, така искрен в желанието си да остане докрай честен човек и достоен българин. Поведението на Кочо надхвърля мярата на обикновеното и познатото. Човешкият разум е безсилен да го обясни. В сюблимния миг на „лудост”. Когато „пияната” от наранена гордост човешка душа „полита” към „прегръдките” на смъртта, Вазов се докосва до чистия патриотизъм на своя герой. Той убива жена и дете, за да „убие” робския страх в душите, да „победи” смъртта със защитената свобода на духа. Самоубийственият акт на Кочо е епически красивата саможертва на обикновения човек от народа, пожелал чрез смъртта на семейството си да защити честта и свободния дух на българина:

...И Кочо...
...замахна като в някой сън...
...и падна обагрен, грозен, страховит,
с отворени очи и със нож забит.

Кочо умира с освободена от робски помисли душа. Заедно с всички загинали в храма на Перущица „поема” към духовното, нетленно битие на българското национално безсмъртие. Трагично-величав е подвигът на Кочо. Той е част от колективната саможертва на българина в страшните дни на Априлския бунт.

Поемата „Кочо” или „Защитата на Перущица” е трагичната поетична възхвала на българското духовно безсмъртие в „Епопея на забравените” от Иван Вазов.