За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов


 

ИВАН ВАЗОВ - ПОЕЗИЯ

"ЕЗИК СВЕЩЕН НА МОИТЕ ДЕДИ..."

Борис Ангелов

 

Отвъд метафората най-очевидният референт на Вазовия стих от заглавието е старобългарският език. Римуваният ред допълващо гласи: "език на тая, дето ни роди". С други думи, тук се говори за традиция, за непрекъсваемост на езиковия развой - езикът на дедите и езикът на майката не се нуждаят от превод, от речник и граматика. Фигурализацията на историята (на езика) в кръвнородствени персонажи и тази немаловажна липса на бащата, дават простор за взирания в тропите за (рода/пола на) писмото, за психоаналитични тълкувания, за мащабни, макар и предсказуеми сюжети, първият от които е посветен на "андрогинната" прозопопея езика-майка.

 

І. ЕЗИКЪТ-МАЙКА: СГРЕШАВАНЕ И ЗАПАМЕТЯВАНЕ НА МЕТАФОРАТА

"език на баба Емили на баба Лиза
и на баба ми когато мами
пчелата-майка с роя
мааать - маt - мааать
език свещен
(...) ям пия раждам ви
тъй както само верни синове
дедите си изяждат пият"

Г. Господинов, "Тайните вечери на езика"

Точно година преди стихотворението "Българският език", в което "мъжкото и женското се разделят спокойно в различни нагледи" (А. Хранова), Вазов публикува в първата книжка на "Наука" дълга редакционна бележка за актуалните проблеми на езиковото строителство. Из тези редове свещеният "славянский язик" е ни повече, ни по-малко: "майката на всичките славянски наречия". Би могло да се помисли, че чрез езика на дедите, който е езикът-майка и език на майката, е извършено щастливото (въз)раждане на дете-то, на наречие-то, ако малко по-късно "Г. З-ч" не бе цитирал мнението на чужденците, според които "българский язик собствено не е язик, а едно обезобразено славянско наречие". По-важно все пак е запаметяването на "сбърканата" възрожденска метафора и нееднозначното отношение към наследството, налично и съществуващо в "Осветлението", но не и в бележката от 1882 г., която ще си позволя да цитирам обширно, заради убежденията й, споделени чак към началото на века от идеолога на "Мисъл" - П. П. Славейков. "Язикът ни е беден... Нам трябват думи. С няколко стотин думи само не може да се развива един язик, не може да се създаде една литература. ...Ние сме млад народ. ...Ние нищо нямаме свое, нищо не сме създали в областта на науката. ...Ний нищо нямаме. ...Язикът на един народ се обогатява и облагородява чрез литературата, а литературата се прави не от оние, които се боят и тръпнат пред всяко слово, което има вид да волнодумствова и които чувствуват нервически спазми пред едно пропуснато i, пред едно не на място употребено Ж, пред една реч, която не фигурира в словаря на Миклошича, а от оние, които пишат, т.е. които служат на мисълта, а не на буквата и без филологически претенции изказват си мислите, тъй както ги мислат и както знаят, сиреч, естествено, свободно, като имат само за ръководител добрия вкус и за цел - прогреса. Според нас една книжка хубаво написана принася повече полза на язикът от двадесет вещи граматики; всичките книговища не чинат нищо пред една щастливо изказана на български мисъл, независимо от бръчките на пуристите и препънките на граматиките. Според нас не граматиките са, които ще изработат и расхубавът язика ни, а хубавите списания на тоя язик. Една идея, изказана хубаво и енергически не се забравя, и формата, в която е изказана, въпреки постановленията на педантизмът, става и тя хубава и приета. Нас не трябва да ни удивлява това, дето язикът ни, и в книгите, и в говора, не е вече досущ тоя, който се е употреблявал преди 20/30 години, нито пък - че книжовний язик се е отдалечил от селянский. Това е явление естествено и нормално в развитието на язика ни. ...И той крачи напред. ...Безсмислено ще бъде да искаме да накараме един цивилизован българин да обуе гащите и да нахлузи шапката на един първобитен още наш селянин; ...жестоко ще бъде да карате един просветен, един мислящ человек да мисли и да пише, както мислил неговий дядо, както говори неговий брат-селянин в заглъхнал някой кът на Родопите. ...Ние не трябва да се страхуваме, че се отдалечаваме постепенно от... язикът на българский селянин."

Вазовата формула "нямахме нищо, а трябваше всичко" вече е коментирана в контекста на canon studies (от Ал. Кьосев), не е необходимо следователно да се спирам на нея, а и "Г. З-ч" само след три лета я коригира: "имаме вече литература, своя, настояща, българска, както имаме и язик създаден вече." Интересна е имплицитната нагласа към популярната максима "езикът е майка на граматика". В изказването се засичат негации към "потомството" - "вещи граматики" и "селянский язик", - дискредитирани за сметка на изящната словесност. Педантизмът и простотата стоят в основата на пренебрегването им като стожери в усъвършенстването на езика в свободна България. За целите на еманципирането от останалите дискурсивни практики, срещу мъртвата буква на речника и граматиката е противопоставена мисълта на литературата, вместо "живото слово, духовността на дъха като phone" (Дерида), валоризирани едва в пътеписите за "някой кът на Родопите", където Вазов, зяпнал в устата на брата-селянин и заслушан в произношението му, се отдава на строг пуризъм и порицание на нововъведените чуждици (през 1916 г. пред Шишманов признава: "Едно време и аз бях по-строг пурист. Сега виждам, че не съм бил прав."). Изреченията за граматиките се попритъпяват с течение на времето, но наченки на аксиологизация, на която е подложена "простотата" на речта, намираме още през същата година в одата "Паисий" и на следващата в "Българският език" по линия на интертекстуализма в двойката език-срам, изтеглена от паратекстовете на "История славянобългарска". За А. Хранова това е "по-късно нормативнизирана аксиология, (...) за да не се изправи срещу Паисий, Вазов фигурално го заобикаля, премълчава го, ...не допуска макар и намек, макар и далечен синоним на автентичната Паисиева метаезикова формула "простим болгаром просто и написах". Не трябва да се забравя обаче, че през 1883 г. финалът на първия куплет на "Българският език" е "език на тая, дето ни роди/ за срамове, за горести отровни"; че мотото на одата директно пита с гласа на Паисий "Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин? ...Ти, Болгарино, не прельщайся, знай свой род и язик..."; че вътре в творбата двукратно си съседстват лексемите "срам" и "език": "и че той разбира българский язик,/ че е срам за всякой, който се отрича// ...и не се срамеше от своят език". Отделни разсъждения изискват апосиопезите на Вазовите епиграфи, в "Паисий" той прекъсва фразата по средата с въпросителна и заличава "и не четиш по свой язик и не думаш?", а в края съкращава "и учи се по своему язику" (в стихотворението "Езикът наш", идеологическият гръбнак на което отново е върху "език" и "срам", препинателните знаци са сменени - вместо въпросителна и многоточие, той слага по една укорителна удивителна съответно след "срамиш" и след "язик"). Ясно е, че А. Хранова е визирала повече "Послесловието", а народният поет "Предословието", където се "изработва перфектен реторико-идеологически алгоритъм за претопяването на българското срамуване в гордеене" (И. Пелева, по повод "Епопеята" на Патриарха). Излишен труд е, струва ми се, струпването на големи цитати от Вазовите рецензии, в които достойнството на произведението често е открито в простотата на езика, достатъчно е да се припомни мнението му за работи на Т. Влайков и Евгения Марс: "язикът... е прост, чист и гладък"; "език ясен, прост и естествен".

Ако запаметяването на възрожденската метафора при Вазов е обяснимо, да речем, с възрастта, то откриването й в метатекстовете на ранния български модернизъм сякаш изненадва. В ръкописа "Език и правопис" на Пенчо Славейков четем: "Както всичко живо, тъй и езика се ражда, живей и умира. Някои - безплодни, някои - твърде плодоносни, а често майката умира, за да даде живот на рожбата си. Старобългарският език е една от тия майки." Синът на мъртвата майка е "от всички европейски езици най-млад и най-некултурен", едва "едностолетен" (обича(й)ната Славейкова дилема - децата не/приличат на родителите си), за разлика от езика на "Г. З-ч", който "от дванайсет века насам, ...звучи ясен, звънлив ...и шест милиона хора на него плачат, молят се и пеят", без да пишат, понеже Вазов има предвид говоримата реч, не книжовния език. През 1905-8 г., когато горе-долу е датирана от редакторите статията, "едностолетен" значи - в унисон с Б. Андерсън - от "Неделника" (1806 г.) насам, от първата печатна книга на новобългарски, т.е. Софрониевата надежда, че "веднож да стане начало. И после, след нас, надея се много таковии простии книги да изпишат", се е сбъднала, като в много важен смисъл е затъмнила първенството на Паисиевата "История", отпратена и през 1904 г. към "писмените паметници" на народа, "който почти до преди един век не е имал своя литература, (...) цялата наша писменост отвъд синура на завчерашното столетие носи за права бога име Българска литература... В нея няма нищо българско, освен азбуката." И в трите си поетически текста за езика Вазов изтъква първо звуковата страна на словото, за него "Родната реч" е звънлива, тя "плени слуха", звучи свободно, "Българският език" обладава "руйни тонове", "звуци сладки", "Езикът наш" е "и звучен, и кристален".

Двете "рожби" на езика-организъм (образът не е изобретение на Вазов или Славейков, това е изтъркана младограматическа фигура) - граматиката и народната реч, - са по сходен начин оценностени: "Гдето граматиката умре, там почва живота на езика. Затова мъртвите езици имат най-добра граматика (...) Такъв език се отдалечава от народния. И трябва. Мисълта, майка на която е езика, няма защо, па и не може да се обвърже за учкура на народа." И пак езикът е майка, този път на мисълта. Нещо повече дори - аналогично на идентичността между баща и син, модернистът пише, че "какъвто е езика, такава е и мисълта. Защото езика е самата мисъл." Бъдещият критически речник на неговото творчество няма как да не забележи, че наред с "амбивалентната бащина фигура" (А. Хранова), честотността на "майчините" метафори чертае психоаналитичен казус, отклоняващ се съществено от връзките между "Патриарха и Майката" (М. Кирова). За Единия от кръга "Мисъл", от четворката, мисълта е (като) майка, но мисълта е и теменужка, заради полисемията на френското pensee, о-значаващо и "мисъл", и "теменуга" от вида Viola tricolor, която е с пет листа и според речника на символите пентакулумната й емблематика заменяла Човека - необходимата другост на петия член-венчелистче, едновременно дева, жена и майка. Както е известно от писмата между двамата, в тази роля влиза Мара Белчева. В текста "Славейков" (като) майка може да бъде и "душата на всякой художник", и централният персонаж от Острова на "мамините синчета" (Б. Курташева) - Иво Доля, галещ "като сляпа майка" поемата си, и усамотението ("майка на всяко творчество"), и любовта (на презрението), и омразата ("майката на дивния Нитчев език е омразата му към филологията"). Последната всъщност е баба, майка на езика-майка, но и тя си има мета-майка - земята ("майката на майките"). Стигне ли се до земята (майка на човека в "Как господ бог..."), непременно ще се заговори (например през Николчина-Кръстева-Улф) за Великата богиня майка, за бащата-слънце от "Баща ми в мен" и за сина-слънце (за Иво Доля, за когото островният критик казва "И слънцето залезе без шум") и затова по-добре е този сюжет да спре, за да започне нов, нестройно оформен като "психоаналитичен" пастиш.

 

ІІ. ЕЗИК СВЕЩЕН НА МОИТЕ БАЩИ

"Бащата спи под други имена..."

П. Дойнов, Бащата в мен

Известно е, че Пенчо Славейков признава за заслуга на бащите - реалния и въображаемия - само работата върху езика, която ще им гарантира място в паметта на поколенията: "симпатията на народа към него се е изразила в названието "Дядо Славейков"... Неговото значение за българската литература е твърде голямо, особено по отношение на езика, сегашния литературен език, на който той е създател. (...) превода на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разни наречия за първенство, и установява литературен език. ...Славейков е извадил наяве преимуществата на източния пред другите български говори: енергията на израза, сериозността на тона и особено това, че предоставя голяма свобода на писателя, в нуждите на неговата културна задача, да се ползува от старобългарският език, от богатото негово съкровище на думи и изрази." "В историята на българската литература той ще заеме почетно място на поет, който е направил много за окършването на българската стихотворна реч; а тази заслуга не е малка, макар и недостатъчна да удовлетвори сопотските честолюбия на г. Вазова."

В "Език и правопис", открит в тетрадката със симптоматично онасловеното стихотворение "Предисловие" ("Ази по всичко съм бащин наследник"), и в очерка за Иво Доля той говори за ново разделение на езиците, "защото габровския, сопотския, шопския и пр. са разни диалекти, а онова, което се именува български език не е то, нито е език на моите деди, както казва г. Вазов." Изчегъртването на "свещен" от Вазовия стих е предохранителна мярка, тя апофатично и отграничаващо напомня за борбата на бащата, на дядо Славейков със свещения език на Библията; чрез редактирането на превода й той измества Софроний, съпруга-убиец на езика-майка, и се явява като син-съучастник и заедно с това строг Баща, въдворяващ ред сред боричкащите се деца-говори, поощряващ източния, заради възможността му да се ползва от завещанието, от съкровището на покойната родилка-език, която "умира, за да даде живот на рожбата си" - на литературния език, не на литературата (още през 1885 г. Вазов се усъмнява в книжовното бащинство, тъй като "Смешните календари и Любовните песни на дядо Славейкова, откраднати целиком от сръбски и гръцки, не са титли, достатъчни да бъде човек назван "баща на една книжнина"). Възрожденската разпра за книжовния език приключва според Славейков през 1871 г., когато е отпечатана цялата Библия (Новият завет излиза през неговата рождена година, 1866), но перипетиите са забравени, разногласията на школите са намерили успокоението си: "Двата главни извора на нашия писмен език са и ще си останат старобългарския и народния език".

Майката на дивния Ницшеански език е омразата към филологията, майката на Пенчо-Славейковия е "любомразата" (Кръстева) към (езика на) бащите, отречени и в ръкописа, и в сказката "Българската поезия", и в "критическите очерки" на/за Р. Стубел. На по-старото изказване, че с "редакцията на българския превод на Библията, издадена от Американското библейско общество, ...той най-вече е способствувал ...за създаването на сегашния български литературен език", синът полага в "Език и правопис" косвеното дискредитиране на превода на А. Лонг и Е. Ригс: "По граматики са учили нашия език напр. протестантските мисионери в България и няма по-отвратително нещо от езика на техните книжки и проповеди. Тона на този език прилича на вкуса на лански, вече вгранени, луканки". Следващият пасаж е още по-категоричен: "А границите на културния език не са диалекта и отделния индивидуалитет (?). То е все едно като ние да приемеме за общ езика на Славейкова, Каравелова или Вазова и с него да обвържем своята мисъл и чувство." В сказката снизяващият фигуратив е също хранително-вкусов: "Това, което са дъвкали нашите бащи, просто на просто е срамота да го предъвкаме и ние." Родовата история-кръговрат отново се повтаря - и бащата Славейков в младостта си е казвал, че "обущата на бащата не могат всякога да са и на сина. Езикът не е нещо като изляно в един калъп". Преводът на Библията е подменен с превода на "Тъй рече Заратустра", въпреки по-ранното им равенство в езика ("такъв мощен визионерски език... се среща само в Библията и в Нитчевия Заратустра"). Преводач е Иво Доля, "двойникът" на Пенчо Славейков, който, точно като баща си, само редактира превода на Мара Белчева, но "значението на "Тъй рече Заратустра" за развитието на поетическия език на Острова е равно на значението, което по други страни имат класическите преводи на Библията." Спечелената от бащата Славейков "победа, едничка доста за да отбележи с едри букви името му в историята на нашия език и книжовност", е невалидна, борбата продължава, независимо че честването на "поета и бореца" Боре Вихор1 в Артаня е на 11 май: "Благодат за тоя млад народ е, както в обществения му живот, тъй и в литературата, че той не си връзва волята с каиша на преживелици и мъртъвщини на каква и да е традиция." Езика ни е дивен. И в него е залогът на онова хубаво, което ние ще създадем, за да се отплатим на бащи и деди за онова, което те са създали за нас. Той е активен език. Во всяка негова дума има меч, млат, длето и мускули. С него може човек да се бори и с Господа, както Яков, и ще има благословението му! И тия които до сега с него са делили мегдан с Господа, не е било напусто. Наистина, те не са излезли победители, но са посочили де и с кого тряба да се борим за победата. (...) Непобедилите досега: слава тям, че в борбата те укрепиха мускулите на езика и завещаха нам тая сила, за да се засилим с нея и засилим вярата си в победата..."

Цитатите са последният отговор на Вазовото мнение, че Пенчо Славейков "води жестока борба с езика, кога пише стихове, и в тая борба той е все победен", че стиховете му "влачат тежките топузи на напъванието и безсилието", че той "насилва" езика-майка от липса на лирическа сила: "г. Сл. насилва и тук духа на язика. ...но той се е видял принуден да загрози стиховете си с развалени речи и измъчени фрази поради безсилието си да съвладее формата на ясен и естествен стих". Ответната реплика в полилога са тежките думи (езикът е "тежък, както са тежки медените пити") на Иво Доля в защита "на правото на творците да бъдат диктатори и насилници в езика - едно право, което ражда често незаконни, но хубави рожби, защото това са рожби на силата и любовта." В "Език и правопис" Славейков пише, че "твърде малкия запас от думи и форми готов езиков материал, с който българския писател разполага му създават често непреодолими мъки при изказванието на индивидуалната му мисъл, създаване нов образ, и в тая мъка езика му често излиза наглед насилен, чепат, мъчноразбираем... Друга е работата на писател, който в стремежа си да бъде популярен, върви по оправнени и уравнени пътища, по които и неговата публика от душевни цървулановци щъпукат. Там всичко е гладко и ясно. Негова багаж е малък и той лесно върви". Такъв е езикът на Й. Змай и И. Вазов - "окършен, правилен, гладък". "Неокършен" и "чепат", т.е. някак "първичен език-природа" (Б. Пенчев), е комплимент за собственото писмо и за лириката на Гьоте и Пушкин, но не и за песните на убития съпруг Хр. Белчев и на мъртвия баща П. Р. Славейков. "Случайността на езика" за него е голям проблем, из бележките на "Език и правопис" той пита "Какво значи думата язик?" и веднага препраща към етимологиите на Балан: "Не е без дълбок смисъл това, че думата за език, за говор у индоевропските народи означава наместе и пение, песен. Първото човешко слово, произлязло от напора на чувствата, е имало всички чърти на поетическо създание."

Литературната история е смъртно място (срв. "погребани в историята на литературата"), отредено и за самия Славейков, за когото д-р Кръстев по аналогия вярва, че "даже нищо друго да не бе направил, даже нищо да не бе оцеляло от него, тоя чуден език ще обезсмърти името му." Този лексикографски в основа(ния)та си опит се занимаваше с откъс от историята на езика чрез история на метафорите за потеклото на езика. Прагматичното му приключване не ще заблуди никого, просто сега е уместно да се изтърве онова, за което всъщност се разказваше с чужди и собствени думи - за едиповското желание на слепия Иво Доля за отцеубийство и обладаване на дядовия език-майка (дядо Славейковия?, дядо Вазовия?). Или, преписвайки Ницше и Дейвидсън през Рорти, този тип история на езика изглежда като "еволюцията: като нови форми на живот, които постоянно убиват старите". Убиват, за да "родят които са ги родили".

Чий обаче е подписът под думите на Скъта: "Боже мой, ...Аз пиша с думите, с които Ти настави баща ми и майка ми, които ми ги предадоха"?

БЕЛЕЖКИ:

1. В ранния архивен проект за бъдещия Боре Вихор, отбелязан засега само с "А" и "Б", прадедът Райко песнопоец съвместява-успокоява симптоматичните размествания: бащата на Иринка Славейкова се казва Райко, а за бащата на Петко Славейков поетът съобщава на М. Арнаудов: "Бащата на баща ми е бил много добър певец и свирял на кавал". Ръкописният вариант за първия поет на Острова е изместил с две поколенията-повтори, но и в антологията Боре Вихор се ражда шест месеца преди Петко Славейков, който "установява литературен език" в България, и тогава остава за този А. Б. да е само АБ-то, Езикът, т.е. Бащата на бащите и сина. [обратно]

 

 

© Борис Ангелов, 2000
© Издателство LiterNet, 01.02.2004

=============================================
Публикация в "Литературен форум", 2000, бр. 6.
Публикация в сб. "Дискусии 2000", С., 2001, с. 141.
Публикация в: Борис Ангелов. Критически разкази. Варна: LiterNet, 2004.

Есето е получило отличие на конкурса "Език свещен на моите деди...", организиран от Национален студентски дом, Академичен център за литература и култура и Национален комитет за честване на Вазовия юбилей през 2000 г.