ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

АНАЛИЗИ
 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Стихотворенията на Д. Дебелянов образуват в своя голям брой единно цяло. Те са полифонични - различават се едно от друго, както гласовете на инструментите в един оркестър и все пак се сливат в едно. Ония преживявания и прозрения, за които говорихме в миналия брой на “Изток” са техния жизнен център. За този жизнен център трябва да се държи сметка. Литературната критика е длъжна да дири винаги центричността в творчеството на един поет. Прочее, нека я посочим у Д. Дебелянов. Той я има - той не е от онези литературни безличия, които кладат огън ту тук, ту там, без да имат едно огнище, един жизнен център в своето творчество.

Казахме, че за съзнанието на поета личната съдба е пълна дисхармония между блян и действителност. Из осмислянето на тази трагична дисхармония никне дуализмът на неговия мироглед, изграден върху представите за противоположните свръхестествени сили, намесващи се в живота на поета и раздвоеното Аз.

Дуалистичен като мирогледа на поета е и неговият образен свят. Д. Дебелянов се движи в своите образи по два пределни ръба - люлее се между крайните точки на две пълни противоположности. Това е една твърде характерна склонност на неговото въображение.

Д. Дебелянов е един от онези високо одарени лирици, които успяват да доловят винаги скритата мелодия на душата - да се вслушат в шумното пъстрогласие от напеви и съзвучия и да открият лайтмотива. Ето защо, в онова, което той изнася като мелодия из глъбините на душата си, няма нищо излишно. Във всяко негово стихотворение цари една обща ръководна посока на чувствата, без всякакви странични излети, нарушаващи тяхното единство.

Константин Гълъбов