ДИМИТЪР ДИМОВ

АНАЛИЗИ
 

 Художественото слово отразява опита на личностите да осмислят живота си. Не просто да го разкажат, а да изследват неговите абсурди и несъответствия, взаимосвързаности и определеност. Художественото слово е опитът на човек да разбере света и себе си и връзките между тези две начала. Затова повечето хора имат нужда да четат художествена литература, а някои от тях - обречените да изстрадат и преживеят не само своята съдба, са провокирани от таланта си да създават. Те са толкова затворени за външния свят - било от свян, било от неодобрение, че могат да оповестяват мислите си само чрез поставени лица. Но не могат да ги задържат за себе си, защото истините, които са открили, касаят човечеството и те трябва да ги извикат. Художествените образи са техните “викачи”. Чрез тях творците могат да споделят с другите и най-интимните си помисли, без да изглеждат смешни или да бъдат отречени. Художественото слово търпи всичко, защото е натоварено с най-тежката задача - да отрази живота на човешкото общество в неговото многообразие, абсурдност и противоречивост. Ето защо големите литературни произведения не търпят правила и ограничения - нито естетически, нито идеологически. И така, най-вълнуващите художествени образи поставят пред изпитание литературната критика. Проблемът не е обаче в образите, а в критиката, която се чувства длъжна да раздава присъди, а не да изследва новото чудо. Всяко ново художествено произведение е едно чудо и за да бъде разбрано и оценено, към него трябва да се подхожда индивидуално, чрез вникване в душевния мир на неговия създател, а не да му се налагат шаблони.
Тези на пръв поглед общоизвестни истини е необходимо да бъдат припомнени, когато се пристъпва към необичайно за една литература произведение, родено в необичайно време, от твърде необичаен творец. Необходимо е да бъдат припомнени, когато става дума за българския роман  Тютюн  от Димитър Димов.