ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

АНАЛИЗИ

 

 

 

 

Лирическият глас на Багряна е толкова силен, толкова самостоятелно нов, че се забелязва веднага на фона на многообразната и богато одарена литературна атмосфера на времето. Поезията й е и микровселена на желания и пориви. На жената? Да! Но и не само на жената. Това е поривът на човека от първата половина на XX век, който воюва за простор на мисълта, но и на най-обикновените човешки желания; за него изживяването на мига е израз на духовна разкрепостеност.

Естествено, за Багряна най-силната изява на тези духовни стремления е любовта - жизнена, стремителна, земна, чувствена, макар и без капка еротика. След миражните безплътни видения на символизма, облъхнати от предчувствие за обреченост, вина и неизбежно крушение, стиховете на Багряна носят топлия дъх на живота, ведър дори в болката и страданието, осезаем дори и в най-смелите копнежи. Поетесата открива в образите, мелодиите, интонацията, декора, нравствените норми на песенния фолклор, първичните сокове на народностните ни корени, за да ги вплете в най-съвременното за онези години усещане за света и човека (стихотворения като „Кукувица”, „Първескиня”, „Синеоката”, „Уроки”...). Така в неразксваемо единство съжителстват най-традиционното и най-модерното в светоусещане, характер, психология. Багряна остава напълно чужда на всички модернистични вълни, които бележат върховете на нашата поезия от началото на века. Тя е модерна като самочувствие, емоционална тоналност, критерий и поглед към човека. Въпреки дълбоките й връзки с фолклора, тя е безкрайно далеч от патриархалната унификация. Дори нещо повече - точно във фолклора открива изблици на онзи извечен духовен порив, който се противопоставя на повседневната скованост.